Историята на моите 100 мача в НАЛБ

0
360

Венислав НаумовТУК обявихме, че Венислав Наумов стана първият състезател в историята на Националната аматьорска лига по баскетбол със 100 мача.

Най-напред използваме възможността да изкажем своите благодарности за отношението, отдадеността и примера, който един от добрите и най-стари приятели на НАЛБ дава постоянно! Сега даваме думата на Вено, за да сподели какво е чувството и през какво е преминал, за да достигне до това толкова сериозно постижение.

Венислав НаумовИсторията на моите 100 изиграни мача… Звучи като заглавие от някой спортен журнал, звучи като историята на човек занимаващ се със спорт, звучи като нещо много голямо. Но не, тези редове няма да бъдат четени по спортни сайтове. Не, аз не съм човек, който изкарва прехраната си със спорт и определено не мога да кажа, че съм професионален атлет – спортист. Не, определено моите 100 мача не са нещо голямо, не са нещо нечувано и трудно постижимо, но са нещо специално за мен и в следващите редове, накратко, ще разкрия защо.

Венислав Наумов„От любов към играта“… Мотото на лигата, в която тези 100 мача станаха реалност. Е…тази любов е стара! Откривайки я едва на 6-7-годишна възраст, най-логичната стъпка беше да бъда записан в някой клуб по баскетбол и да се сблъскам с добрите и лошите страни на школовката на българския баскетбол. Но моята връзка с магията „баскетбол“ протече по друг начин. В първи клас, напътстван от своя баща, влязох в зала, но не в залата, в която аз исках, а в залата по джудо и самбо на Локомотив София. Това бяха двата спорта, с които се занимавах в почти всичките си ученически години. Благодарение на упоритост и на постоянство се случи логичното. Бях добър, доказано с многократно печелене на различни състезания от всякакъв характер – градски, районни, републикански, редица международни състезания и други. Но любовта ми към баскетбола никога не спря. Всички ми се подиграваха, че аз винаги носех със себе си баскетболна топка. В сака ми, до кимоното, до куртката, самбовките и коланите, винаги седеше тя, кълбото кожа, което ме палеше толкова много. Не малко са случаите, в които бях наказван от треньори, поради факта, че вместо да почивам между срещите на тренировка, аз взимах топката и стрелях в коша на залата, в която се намирахме.

Годините си минаха и аз така и не станах баскетболист. Никога не съм съжалявал за това, защото може би точно това е причината да поддържам толкова силна връзка с този спорт. Фактът, че не го превърнах в своя работа, а остана моето най-голямо хоби, е причината той винаги да е бил специален за мен. Да е нещото, чрез което разтоварвам, чрез което се забавлявам, чрез което се откъсвам от сивото ежедневие и просто играя играта.

Венислав НаумовТака идва и моментът с моите 100 мача. Годината е 2011, основаването на НАЛБ. Отборът е Бяс. За мен е нещо ново и голямо… Играя баскетбол… Играя в зала… Два коша… 10 човека на игрището… Аз не знам какво се случва! Разбрах, че разликата от това да си играеш в кварталното училище и това да играеш в зала, е огромна! Страдах, защото имах чувстото, че повече преча на съотборниците си, отколкото да им помагам. Не знаех как да се придвижвам, къде да се позиционирам, какво да правя, че да съм в помощ на отбора си, а не в тежест.

Венислав НаумовПътят, който измина НАЛБ и който изминах аз са много еднакви. Еднакви са в това, че бяха трудни и трънливи. НАЛБ израсна и спокойно мога да заявя, че се превърна във феномен за България на всякакво равнище. Това го постигнаха шепа хора, чрез много добра организация, като водещото беше едно. Никога не се отказаха, защото обичат играта. Благодарен съм им за това, защото ми позволиха и аз да не се откажа, колкото трудно и неудобно да ми беше. За 5 години преминах през няколко отбора, запознах се с много хора, хора, които са се занимавали на професионално ниво с баскетбол. Попивах всичко от тях, опитвах, опитвах и опитвах. Винаги се раздавах на максимум и се опитвах да помагам на отбора си.

Марин Механджиев и Венислав НаумовВсичко си вървеше нормално. Мачове, тренировки, мачове, тренировки. Веднъж бием, два, три пъти след това падаме. Първи сезон, втори сезон и в един прекрасен ден, след представянето на двата отбора на поредния мач по уредбата, на която се обявяват отборите с всички състезатели, след това съдиите, се каза още нещо. Нещо, което аз не чух, но всички мои съотборници започнаха да викат: „Еее браво машина!“, „Браво Вено!“, „Давай, отивай, Марин те чака!“… Бях станал първият състезател в НАЛБ достигнал 100 изиграни срещи. Ръкостискане, снимки, статуетка, а в главата ми мисъл: „КОГА?“.

Благодаря на цялото ръководство на НАЛБ, че ме накара да се замисля за изминатия от мен път, в едно начинание, от което никой нищо не печели, а само дава. Благодаря ви, че затвърдихте любовта ми към играта и аз, човекът, който не знаеше къде да отиде на терена, вече играя баскетбол със самочувствие, каквото трябва да притежава всеки един, който може да се свърже с фразата „От любов към играта“!